Димитър Еленков

ОТ ВОЛЕЙБОЛА ДО ВЪРХОВЕТЕ НА НАУКАТА

Има факти, които не търпят дискусия. Такива са две измежду най-престижните отличия на родния волейбол, които стоят здраво в основата на неговия международен авторитет.

Само две години след първите световни медали за нашия аматьорски спорт - бронзовите отличия на мъжкия ни отбор в Прага-1949 г., българските национали стават европейски вицешампиони! Второто място и сребърните медали в Париж-1951 г., след СССР, пред Франция, са най-доброто класиране на мъжкия ни състав в първенствата на континента. До него достигнаха: Борис Гюдеров, Коста Шопов, Драгомир Стоянов, Ботьо Данаилов, Панайот Пондалов, Пейо Пърлев, Деньо Денев, Генчо Петков, Иван Конарев, Коста Баджаков, Стойчо Кърджиев и П. Лозанов. Специално отбелязване заслужава представянето на капитана Борис Гюдеров, чиято игра толкова силно впечатлява специалистите и публиката, че той е обявен за почетен гражданин на френската столица!

Шест години по-късно българските национали дадоха своя голям принос за олимпийското признание на волейбола. По време на 53-тата редовна сесия на МОК в София-1957 г., без нито една загуба, те спечелиха демонстративния турнир, с участието на най-силните отбори в света: СССР, Чехословакия, Румъния, Франция и Италия. Тяхната игра и високото спортно-техническо равнище на турнира убедиха традиционно консервативните членове на МОК, че волейболът напълно заслужава място в олимпийската програма. Над 20 000 зрители се събираха по трибуните на столичния стадион “Васил Левски” за да аплодират играта на нашите национали. Сред тях блестяха гигантите на родния волейбол Борис Гюдеров, Панайот Пондалов, Димитър Захариев, Боян Мошелов, Тодор Симов, Никола Лечев, както и Петър Топалов, Илия Асенов, Васил Господинов, Васил Симов, Янко Оташлийски, Димитър Шойлев, Тодор Вутов и Никола Руски. От тези 14 състезатели за всеки мач са записвани нужните 12.

Момент от турнира, с мача България-СССР - 3:0. Атакува един от най-силните нападатели в света, Константин Рева, а в българската блокада са: от ляво на дясно, Димитър Захариев, Борис Гюдеров и Тодор Симов.

Тези два от най-високите върхове на родния волейбол бяха покорени под ръководството на треньора интелектуалец Димитър Еленков. Самият той току що свалил състезателния екип на национал, освен с треньорските си заслуги има и друга, не по-малка слава. Не един и двама са българските спортисти, които успоредно със спорта или след него овладяваха различни клонове на науката и получиха завидно обществено признание: професори, доценти... Измежду всички тях обаче Димитър Еленков е на безспорното първо място по достигнати научни висоти. Той единствен е член-кореспондент на БАН!

Роден е на 8.11.1919 г.в един от старите центрове на волейбола у нас, Радомир. Като повечето деца, още като ученик започва с футбола. През 1936 г. се премества в София и довършва средното си образование във ІІ мъжка гимназия/сега ХХІІ СОУ/. През тези години, а и по-късно това е елитно училище, където на спорта се обръща внимание, като в напредналите цивилизовани страни. Това е главната причина то да е първото и единствено у нас с покрит плувнен басейн отпреди ІІ световна война! В такава активна спортна атмосфера 17-годишният гимназист Димитър Еленков се увлича по волейбола и баскетбола. Започва и системни тренировки в един от най-силните ни спортни клубове АС-23.

Там между волейболистите е и Коста Шопов, а сред баскетболистите са Людмил Катерински, Йосиф Цанков...

От 1937 г. вече е студент по химия в Софийския университет, където се дипломира през 1941 г.

Преди финалния мач в София от държавното първенство-1943 г. Волейболистите на АС-23, прави: от ляво на дясно, К. Шопов, К. Тотев /бъдещият голям баскетболист и архитект/, Б. Чирпански, Димитър Еленков, Ал. Велев, Д. Димитров и П. Шишков /бъдещият баскетболист и треньор/. Победителите с 3:0 от „Раковски-Родина-43”, клекнали: от ляво на дясно, К. Томов, Р. Шаханов /с кръстачката/, К. Павлов, Л. Петров, П. Симанов /бъдещият баскетболист и треньор/ и Ив. Петков.

Веднага продължава образованието си в Политехниката, където се дипломира вече по индустриална химия-1946 г., а скоро след това става асистент във Варна. В морската ни столица Димитър Еленков е сред учредителите на местното студентско физкултурно дружество „Академик”-1947 г. През цялото време на следването си той продължава и активните тренировки по волейбол, които му осигуряват място и в националния отбор, с треньор Валентин Анков от ВУФ/после ВИФ, а сега НСА/. Има бронзови медали от първата Балканиада-1946 г. в Букурещ, както и от Балкано-средно- европейското първенство-1947 г. в Тирана и 1948 г. в София.

Българските национали – бронзови медалисти от Тирана-1947 г. Капитанът на отбора Димитър Еленков е първият вляво.

Димитър Еленков е отново в столицата от 1949 г., където играе в състава на „Академик”, заедно с Методи Стоилов, Димитър Гигов, Гьоко Хаджипетров, Боян Мошелов и други.

През 1951 г. председателят на Републиканската секция по волейбол Желязко Колев предлага на Димитър Еленков, освен състезател да стане и треньор на националния отбор. Еленков решително настоява на уточнение за едно от двете: състезател или треньор. И остава само треньор, който същата година извежда националите до сребърните европейски медали в Париж.

Но последвалите събития при завръщането с тези медали в София нямат нищо общо с нормалната логика. Поне за Димитър Еленков. Защото, вместо награда и благодарност, волейболният шеф Желязко Колев го наказва?!?!?! Причината е, че не била изпълнена поставената задача, България да стане шампион на Европа... Родната мегаломания има здрави корени...

Сред спортните си постижения и като състезател, и като треньор Димитър Еленков поставя на особена висота заслугата на неговите национали за олимпийското признаване на волейбола. Макар и не за медали или купи, това блестящо представяне, с победата на демонстративния турнир пред членовете на МОК-1957 г. в София е с изключителна спортно-техническа стойност.

....................................
/Асен Минчев/