И  М  Е  Н  А     О  Т     Л  Е  Г  Е  Н  Д  И  Т  Е

 

РАЗДАВАЩИЯТ СЕ НА ТЕРЕНА

todor simov
 ТОДОР СИМОВ

 8.03.1929

Републиканско първенство по лека атлетика-1950 г. на столичния ст. „Народна армия” /сега „Българска...”/. По радиоуредбата обявявяват, че втори опит в скока на височина ще направи Тодор Симов от ЦДНВ /сега ЦСКА/.

Звукът от високоговорителите достига и до съседния колодрум, отделен от стадиона само с една алея. А там, в подготовка за предстоящото европейско първенство по волейбол в София има тренировка националният ни отбор, в който е и Т. Симов. Той навреме е започнал с другите национали, но някъде по средата на заниманието изчезва. Защото, освен че е волейболист, баскетболист, плувец, ватерполист и скиор е и лекоатлет. И знае, че трябва по същото време да участва в скока на височина, който, при това, е съвсем наблизо. И иска да спечели медал! Прави го, наистина и печели медал, победен само от шампиона Г. Георгиев-Геш. Лошото е, че съотборниците му волейболни национали и всички на колодрума също чуват думите на диктора. Така изчезването, макар и за кратко, от тренировката на Тошара /както му казваха/ е разкрито, за което има и наказание от треньора В. Анков...

Тази податливост към различни спортове не се учи. Това или го имаш или го нямаш, защото ти е дадено от Горе! Тошара носеше този универсализъм още в Перник, от детските игри в махалата, а продължи с него и през 1942 г., когато дойде да учи в Търговската гимназия в София.Там стана решителната за отдаването му към волейбола негова среща с един от нашите треньорски корифеи, А. Азманов.

Тодор учеше в София, но се връщаше в Перник, за да играе от отбора, който го създаде – “Рудничар”, с братята Б. и Л. Гюдерови, Н. Тасков... А там, в неповторимата атмосфера на спортния Перник, скоро се създаде волейболното страшилище, вече “Миньор”, от което основателно се плашеха и столичните отбори. Защото граовци си бяха страшни и на терена и по трибуните…

20-годишен го изкуши нещо по-силно от любовта към Перник и родния “Миньор”. Това бяха омайните думи на друг от титаните в нашия волейбол, сладкодумният К. Шопов /ЦСКА/, който го убеди да смени жълточерния екип с червен... А там, освен Шопов, играеха и други големи волейболисти, като М. Димитров, Д. Стоянов, Д. Денев. Кратко време бе и в отборите на “Славия” и “Червено знаме”.

Ювелирното изкуство на големия разпределител Т. Симов бе сплав от физически качества, природна интелигентност и граовски хъс. За физиката доказателството е, че бе и отличен лекоатлет в скока на височина, което го правеше и неочакван нападател. Интелигентността се виждаше от ювелирния му пас, който прецизно извеждаше съотборниците му да атакуват без или само с единична блокада на съперника. Защото Тошара успяваше така хитро да я “разкъса”, че тя “увисваше” безпомощно и то в другия край на мрежата... А за граовския му хъс може да се каже /в най-позитивния смисъл на думата, естествено/, “…Куче. Като захапе – не пуска!”.

На един мач в столичната зала „Сливница”, след над 5-метров плонж си разкървави главата от единия стълб на мрежата. Превързаха го и с бинтована глава той веднага се върна в играта, нахлупил отгоре традиционната си плетена “кръстачка”, с която придържаше дългата си коса.

Този голям волейболист е мозъкът на отбора, донесъл първите световни медали за аматьорския ни спорт! На СП в Прага-1949 г., нашите национали имат бронзови отличия, с треньор В. Анков.

Основната ни шестица на СП в Прага-1949 г.: от ляво надясно, К. Шопов-капитан, Б. Гюдеров, Др. Стоянов, Г.Коматов, Т. Симов и М. Димитров.

Този бронз е дублиран на следващото СП в Москва-1952 г., на което Т. Симов е обявен за най-добър разпределител.

Българският отбор на откриването на СП в Москва-1952 г. Крайният вдясно Т. Симов. Пред него:Б. Мошелов, Б. Владимиров, Л. Гюдеров, К. Шопов, К. Баджаков, Д. Захариев, Др. Стоянов, П. Пондалов, Д. Денев и Б. Гюдеров-капитан.

Т. Симов е най-добър разпределител и на СП в Париж-1956 г., където сме пети. Има бронз и от ЕП в Букурещ-1955 г.

Търговската му насоченост е фамилна, защото търговец, с магазини е бил баща му, Ц. Симов. А това бе достатъчно след ІІ световна война т.н. „народна власт” да счита такова семейство за неблагонадеждно, в най-добрия случай... От което за Тодор следват неизбежните за тогава спънки както в учението, така и в спорта. Става студент във ВИИ /сега УНСС/-Външна търговия, но още след І курс „вражеският” му произход е разкрит и е преместен във Вътрешна търговия, която завършва задочно... Такива са причините и за първата политическа чистка в нашия спорт-1951 г. Тогава от националния отбор са извадени Б. Гюдеров, П. Пондалов /възстановени за ЕП в Париж с.г./, Т. Симов, М. Димитров, Б. Мошелов, Г. Коматов, Б. Владимиров, Г. Хаджипетров и пом. треньорът М. Стоилов. Симов задочно щеше да завърши и второто си висше образование – ВИФ /сегашната НСА/, но на четвъртата година прекъсна, защото пое женския национален отбор на Куба.

Не може да се забрави играта на Симов в онзи паметен, макар и приятелски мач в София, България – СССР, през април, 1954 г. Нашата победа с 3:2 бе първата загуба за Сборная след 100 успешни срещи...

Основната ни шестица в този исторически мач, от ляво на дясно: Б. Гюдеров, П. Пондалов, Д. Захариев, Б. Мошелов, С. Гаврилов /от спортното дружество “Червена звезда”, на съветските граждани в България/ и Т. Симов, с треньор Г. Кръстев.

Същата година бе извоювана и първата световна титла за родния волейбол. В Будапеща Т. Симов и съотборниците му станаха световни студентски шампиони!

Сред международно признатите върхове за Симов и онова славно поколение в нашия волейбол е включването на този спорт в олимпийската програма. Това стана с великолепната им игра и победата в големия демонстративен турнир в София, по повод 53-ата сесия на МОК-1957 г.

Още докато играеше, Тошара забеляза своя наследник за най-отговорния пост във волейбола – разпределителят. Той го откри и го създаде, като един от най-добрите в света /след години/ Д. Каров.

Да ползват огромния му опит и знания имаше много желаещи. През 1968 г., го привлякоха в Куба и пое националните отбори жени и юноши. Той изведе кубинките до златните медали на най-уважаваното състезания в този континент – Панамериканските игри, в Кали /Колумбия/-1971 г.

За наближаващия олимпийски турнир в Мюнхен-1972 г., националният ни отбор отново почуства нужда от Т. Симов, вече като треньор. Тошара пое отбора и той зае призовото, на олипийски игри, ІV място.

От Испанската федерация го привлякоха за треньор на женския национален отбор-1978 г. Поредното завръщане в България бе за работа в БФВ, а следващата треньорска работа в чужбина бе с клубни отбори в Италия.

Характерната за играта му на терена страст и до сега е жива, когато заговори за волейбола и неговите проблеми. А това често става, защото рядко пропуска мач в София. И никога не остава равнодушен, защото този спорт е запълнил целия му живот.

..................................

/Асен Минчев/