И  М  Е  Н  А     О  Т     Л  Е  Г  Е  Н  Д  И  Т  Е

 

ГОЛЯМАТА ЛИЧНОСТ

Мария Димчева
 МАРИЯ ДИМЧЕВА

 16.08.1936

За по-кратко й казваха Марлиз, а точното й и пълно име е Мария-Елиза Димчева. Пред вас е един изключително интересен човек и като всеки аристократ на духа, разговорът с нея води до иначе незабележими нюанси във всички посоки.

Тя вече няма широката медийна популярност, която я съпътстваше дълги години, дори и след като престана да играе волейбол. Тази популярност тя си спечели най-напред като една от най-стабилните състезателки на „Ударник” /както се наричаше тогава „Славия”/ и на националния отбор. След няколко години името, образът и гласът й за втори път станаха популярни, но вече с прекрасните телевизионни уроци по английски език на Мария Димчева.

Нейната известност и роля в родния волейбол се съизмерват с такива еталони за заслуги и всеобщо признание, като Йорданка Бончева, Цветана Берковска, Здравка Асенова, Маргарита Терзиева, Бистра Здравкова, Лиляна Виткова, Лиляна Райкова, Николина Топалова, Нели Чакърова, Екатерина Янева, Цветана Паунова... Заедно с тях, Марлиз е ярко олицетворение на това наше прекрасно поколение, което първо достигна до подстъпите към местата за медали в Европа и света. Тези подстъпи станаха здравата изходна позиция, от която тръгна към блестящите си шест години поколението ни националки около Олимпийските игри в Москва-1980 г. Това е безспорният връх в женския ни волейбол, с бронзовите отличия от европейския шампионат в Лион-1979 г. и от олимпийска Москва, а най-вече със златото за европейската титла от София-1981 г. Без никакво колебание тук трябва да се прибавят и двете, от общо четири наши, КЕШ /Купа на европейските шампиони/. Това е най-авторитетната клубна купа на континента, сегашната Шампионска лига, спечелена от жените на ЦСКА-1979 и 1984 г.

А първият голям връх на Марлиз е световното първенство в Париж-1956 г. Освен, че вече е утвърдена основна нападателка, там тя разкрива и богатия си потенциал от разнообразие в атаката при мрежата, което прави играта й изключително ефективна.


Под ръководството на треньора Иван Милев националките ни в 11 мача постигат 7 победи, а отстъпват в 4 срещи. Това ги нарежда на пето място, след СССР, Румъния, Полша и Чехословакия, а Марлиз е сред водещите състезателки в отбора. За отличната си игра тя получава ласкави отзиви във френския печат, който не остава равнодушен и за привлекателната й външност. Любопитен факт е, че сред най-активните поддръжници на Марлиз е и напусналият България, но обладан от благородни патриотични чувства Димитър Левков /Давид Леви/. Това е митично известният Пантуди, говорещ 7 езика, популярен с безбройните си криминални деяния, в повечето от които надхитря властта и закона...

На европейския шампионат в Прага-1958 г. Марлиз отново е сред лидерите на отбора за същото пето място, след СССР, Чехословакия, Полша и Румъния. Съотборнички са й Цветана Берковска, Екатерина Янева, Цветана Паунова, Мика Георгиева, Нели Чакърова, Лиляна Виткова, Иванка Жеровник, Бистра Здравкова и Славка Николова, с треньор Коста Шопов.

Освен резкия си и мощен удар с дясната ръка, нейната атака стана трудна за спиране и от това, че забиваше еднакво добре и с двете ръце, до което тя стигна почти принудително. По време на продължителното турне на националните ни отбори в Китай-1958 г., тежка травма в рамото прави дясната й ръка трудно подвижна. Тогава тя сама и веднага започва интензивна подготовка за нападение с лявата ръка и то толкова резултатно, че още в Китай си възвръща предишната ефективност.

 

Момент от мач по време на турнето в Китай. Силната атака с лявата ръка на Димчева преодолява блокадата на съперника. Зад нея се виждат, от ляво надясно: Екатерина Янева, Лиляна Виткова и Йорданка Бончева.

Така Марлиз стана един от редките ни примери за силен и пълноценен нападател с двете ръце, като Димитър Захариев и Петко Панталеев.

И медал от авторитетна проява има голямата волейболистка Мария Димчева, при това капитан на отбора. На първата ни лятна /от общо две летни и две зимни/ Универсиада-1961 г. в София българките се представиха много добре. Те станаха сребърни – световни студентски вицешампионки, след състава на СССР, пред Румъния, Полша, Югославия и др., а Димчева бе най-силната ни нападателка.

 

Основният ни състав на Универсиадата в София-1961 г., преди мача с Чехословакия /3:1/: от ляво надясно, Мария Димчева-капитан, Мика Георгиева, Иванка Жеровник, Лора Крумова, Богдана Ленкова и Цветана Паунова.

Последното голямо състезание с националната фланелка на Марлиз е световният шампионат в Москва-1962 г., където отборът ни, с треньор Митко Димитров е на шесто място, след новата световна сила Япония, СССР, Полша, Румъния и Чехословакия.

 Българките на СП в Москва-1962 г. Третата от ляво надясно М. Димчева.

Последно не заради натежалите години – само 26, а заради коксартрозата на десния крак, болките от която станаха нетърпими. Началото й бе преди година-две, по време на мач в зала, от едно подхлъзване върху влажно петно на пода. То доведе Марлиз до внезапен и нежелан шпагат, от който тръгна болката. Тя продължи да играе, а силното натоварването на тазобедрената става не можеше да не се отрази на поразеното място. И след световното първенство в Москва се наложи да се вземат сериозни мерки. Заведоха я при световноизвестния полски ортопед проф. Адам Груца във Варшава, който категорично й забрани всякакъв спорт, а след години смениха и двете й стави с изкуствени.

Това принудително рано скъсване със спорта изобщо не е минавало през главата на 12-годишното дългократо момиченце, когато е скачало най-високо от съученичките си. В двора на столичното VІ училище, на „Граф Игнатиев” и „6-и септември”, лекоатлети от „Спартак”, между които известните братя Алексанъдр и Георги Нечеви, Начко Буков, Петър Марков забелязват височката Марлиз и я канят на стадион „Юнак”. Там тренират и други лекоатлети, а тя получава първите си уроци в скока на височина от треньора на „Ударник” /”Славия”/ Тихомир Каранов-1949 г. И едва що започнала, малката лекоатлетка става рекордьорка за жени със 145 см, а на тренировка преодолява 152 см! Спира с леката атлетика още след първата си загуба в скока на височина-1952 г. Естествено, че физическо дарование като нея не може дълго да остане извън спорта. Тогава идва първата й среща с волейбола и известния състезател и треньор Иван Милев, на близкото до нейния дом кортово игрище на „Ударник”. Там са вече утвърдените волейболистки и националки, Маргарита Терзиева, Ирина Деветакова, Йорданка Бончева, Екатерина Янева... Сред тях младата Марлиз бързо израства и се откроява със силното си нападение, благодарение на високия си отскок при мрежата, вече под ръководството на друг известен специалист, Цветан Каролев. С него белия отбор печели четири от общо пет титли: 1955, 1957, 1958 и 1961 г.

 

Шампионският отбор на „Славия”-1958 г.: от ляво надясно, седнали, Иванка Йорданова, Мария Димчева, Цветан Каролев-треньор, Славка Пиперкова и Маргарита Терзиева; прави, Здравка Петрова, Йорданка Бончева, Екатерина Янева и Николина Томова.

Особено ценна е титлата им през 1957 г., когато белите волейболистки станаха шампионки без нито един загубен гейм! С висока международна стойност са сребърните медали за вицешампионската им титла от турнира за КЕШ-1961 г., когато на финала отстъпиха срещу „Буревестник”/СССР/.

Романтичната девойка с богата душевност пее, рисува, пише стихове и проза, свири на китара, но опитът й да влезе в Театралната академия-1954 г. е несполучлив. А много искаше да последва примера на брат си, актьорът, режисьор и преподавател Константин Димчев-Диди. На следващата година успя, но вече в СУ-английска филология. Въпреки че не английският е между няколкото чужди езика, които говори майка й Евгения, родена в Галац: гръцки, румънски, френски, немски и унгарски! Единият дядо на студентката е дипломат, а другият кмет на Стара Загора и секретар на Народното събрание. Марлиз имаше и проблеми в университета, защото отказа да смени фланелката на родната си „Славия” със светло-синята на студентския „Академик”. Която облече, все пак, само на едно състезание и то като капитан на сборния ни студентски отбор, вицешампион на Универсиадата в София-1961 г. На следващата година, още като състезателка тя започна да преподава в Английската гимназия, а през 1966 г. бе 20-дневната й специализация в Лондон. Скоро след това спечели конкурс за телевизионните уроци по английски, които продължиха повече от четвърт век-1992 г.! Междувременно, Марлиз преподаваше английски и при известния специалист по сугестология проф. Лозанов, 1970-1979 г. Можа да разкрие, все пак и артистичната си дарба, а най-ярката й роля в киното е на д-р Юрукова от филма „Бариерата”. Озвучаваше в Киноцентъра и документални филми за чужбина.

Големият спортист, духовно богатата и разностранна личност Мария-Елиза Димчева отдавна е само със спомените си във волейбола. Но английски език все още преподава, макар и само на внуците си. Има четири деца: Илияна, Евгения, Георги и Надя, а внуците са от дъщерите й, общо девет – от всяка по три.

................................ /Асен Минчев/